Копривщица е град в Западна България, Софийска област. Градът е център и единствено населено място на едноименната община, а химн на града е песента Хубава си моя горо. Тя е написана по текст на видния български възрожденец Любен Каравелов и музика на Георги Горанов. Градът е разположен в планински район, в живописна долина по течението на река Тополница. За района са характерни кафявите горски почви. От векове насам планинските масиви са покрити с букови гори, а в миналото на мястото на изсечените са се залесявали иглолистни видове. Тази практика обаче е подлагана на критика от съвременните еколози, защото в резултат на иглолистното залесяване според тях се стига до изсушаване на почвите. Друг специфичен и див растителен вид, характерен за града, е европейската лиственица. Сред големите животни пък се срещат лисици, орли и др. Градът има земеделска и животновъдна традиция – въпреки статута на града, голяма част от местното население се занимава активно с тези дейности.
По традиция се отглеждат животни като крави, овце, кокошки, коне и патици. В самия град Копривщица пък, както и в близките околности, се срещат различни по състав билки. По отношение произхода на името, има две тези. Според едната от тях то идва от коприва, а според другата – от „куп речици”. Поради тази причина и до днес много от живеещите там хора произнасят името без „в”- Коприщица. Според легендите и преданията мястото на днешния град е кръстосвано от пътищата, които свързват Златица, Пирдоп и Клисура със Стрелча и Панагюрище. Мястото било изключително подходящо за отдих на търговци, пътници и кервани. Това се дължало на факта, че било разположено в покрита със зелена трева котловина. Именно поради благоприятните климатични условия там се заселва едно старобългарско семейство заедно със своите стада – т.нар. „жупа.”. Те поставят началото на ново селище, като с увеличаването на броя на хората в жупата нараствал и този на къщите. Така се образували малки общности, а всеки родоначалник веднага получавал някакъв прякор. Той произлизал поради свързани с него случки и занимания, а от тези прякори после се раждат имената на махалите.
Друга легенда пък разказва за млада жена, която се заселва на мястото на днешния град. Според легендите местността била подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминава за Одрин, днешна Турция. Целта на посещението е измолването на ферман от султана, чрез който тя ставала владетелка на селото, а то получавало големи привилегии. В този ферман султанът за пръв път дал на града прякора „женска поляна”. Това название впоследствие се използва често от турците. Според преданията местните жители получават право да носят оръжие, а турчин с подкован кон нямал право да преминава през неговата територия. От благодарност към жената жителите започват да я наричат Султанката, а нейните потомци дълги години са известни като Султанекови. Съществува вероятност двете версии за създаването на града да са свързани. В началния период след заселването на жупата родствените връзки са изключително близки. Поради тази причина жителите не сключвали брак с местни жени, а си търсили такива от друго място. Така например богат представител на жупата може да е взел за жена момиче с болярски произход.
